ПГСАГ "Васил Левски"

Начало » Празници

Category Archives: Празници

Advertisements

24 май

24Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост

Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост е български официален празник, честван на 24 май. На този ден в България се чества българската просвета, култура и създаването на глаголицата от Кирил и Методий, известни още и като Солунските братя. Преводите на Библията Кирил и Методий записват на глаголица.

Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…

— проф. Роже Бернар

История

Въздигането на Кирил и Методий като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици през 886 г., а сведения за отбелязване на празника им на 11 май има още през XII век. В епохата на османското владичество българската държава изчезва от политическата карта на Европа, но остава „Държавата на духа“, по думите на акад. Дмитрий Лихачов.

Свидетелства за честването на празника са открити в арменска летопис от 1813 г., където се споменава за честване на 22 май 1813 г. в Шумен (Датата 22 май в този летопис може да се приеме, че е по т.н. нов стил – Григорианския календар, а по действащия в българското общество в Османската империя църковен литургичен календар е било денят на св. св. Кирил и Методий). Има сведения, че организатори на това честване през 1813 г. са гагаузи от Шумен.

В съвременната историография се смята, че за първи път в епохата на Възраждането на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Кирил и Методий – създатели на глаголицата. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров – това е общият църковен празник на двамата светии. Във възрожденските източници първите известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май, се срещат в „Христоматия славянского язъка“ от 1852 г. на Неофит Рилски. Денят на честването на двамата братя става най-яркия израз на националната идентичност, на българското преклонение пред образованието, науката и културата.

През 1857 г. празникът е почетен в българската църква „Св. Стефан“ в Цариград, заедно със служба и за Св. Иван Рилски. На следващата 1858 г. този ден е отпразнуван и в Пловдив с тържествена служба в църквата „Света Богородица“, а след това учителят Йоаким Груев произнася вълнуващо слово за живота и делото на Кирил и Методий. Празникът започва редовно да се отбелязва в Шумен и Лом, от 1860 г., в Скопие от 1862 г., във Варна от 1863 г.. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. В София празникът е организиран от учителя Сава Филаретов.

По време на борбите за църковна независимост от началото на 18 век делото на Кирил и Методий е не стимул за противопоставяне на гръцката Вселенска патриаршия. След 1878 г. празнуването на Кирил и Методий се развива в 2 посоки. В свободна България той се ограничава до училищен празник. В Македония и Одринско, които са под юрисдикцията на Българската екзархия, той запазва функциите си и на демонстрация против османското управление, както и против асимилаторските домогвания на сръбската и гръцката пропаганда. Особено значение празникът на Кирил и Методий придобива след Първата световна война.

След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар този ден е на дата 11 май. През 1968 г. Българската православна църква, вече със статут на патриаршия, въвежда като литургичен календар т.нар. Новоюлиански календар, чрез който се премахва грешката на стария Юлиански календар. Така денят на Кирил и Методий се почита от църквата на 11 май по църковния календар. Но поради вече установената гражданска традиция светското, гражданското и държавно честване остава на (24 май). За официален празник на Народна Република България 24 май е обявен с решение на Деветото Народно събрание на 30 март 1990 г., а от 15 ноември 1990 г. е официален празник на Република България (когато Народна република България е преименувана на Република България).

Поотделно паметта на св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий – на 6 април (дните на тяхната смърт). Всеруският Синод по повод празнуването 1000-годишнината на Моравската мисия на Кирил и Методий взема следното решение: „За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашият бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!“ След това празникът се чества във всички православни славяноезични страни.

Празникът на Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането и сред имигрантите в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир.

През 1856 г. Йоаким Груев предлага денят на Кирил и Методий да бъде отбелязван като празник на българските ученици.

Химн „Върви, народе възродени“

През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на училищния химн с първия си стих „Върви, народе възродени“. Химнът е озаглавен „Химнъ на Св. св. Кирилъ и Методи“ и включва 14 куплета, от които днес се изпълняват най-често първите 6. Панайот Пипков създава музиката към химна на 11 май 1901 г.

3e30e4364a19d00ba15246e2bf4293f1

Advertisements

3 март – Ден на освобождението

Трети март, 1878, Сан Стефанският мирен договор и неговият принос

Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е. съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелването на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвърждава руското влияние на Балканите.

„Нашата“ освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

„Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков – изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана“.

През 1876г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното ú уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар АлександърІІ са показателни:

„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ….ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите…“

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

Санстефанска БългарияЗа осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите ú се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на „обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол“.

„Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия… Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир… сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.“

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците ú. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

„Санстефанският мир е едно нещастие за нас… Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.“

Всъщност обаче Санстефанският мир не е „недоразумение“. Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

„Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.“

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква – в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.

 

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Зара Костова

 

Баба Марта

Баба Марта е митичен персонаж в българския фолклор. В народните вярвания, представени в пословици и приказки, името ѝ е свързано с името на месец „март“. Три са месеците, които са персонифицирани в българските митични представи – януари, февруари и март. Януари и февруари са представени като братя с лют характер – Голям Сечко и Малък Сечко. Баба Марта се смята за тяхна сестра, която ту е усмихната и добронамерена, ту непредвидимо зла.

С Баба Марта и месец март се свързват много обичаи и празници, посветени на идващата пролет. Най-известният обичай, свързан с Баба Марта, е закичването на хора и млади животни с Мартеница (усукани бяла и червена нишка) на 1 март – деня на пристигането на Баба Марта. През целия месец се извършват обреди за гонене на змии и гущери, както и гадания, свързани с някои прелетни птици.   martenica-1